Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.04.2009 14:24 - Томина неделя
Автор: kulinar Категория: Хоби   
Прочетен: 15649 Коментари: 17 Гласове:
0

Последна промяна: 17.06.2009 14:43

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Седмицата след Великден се нарича Томина неделя (Светла неделя, Празна неделя), по името на Тома – един от дванайсетте апостоли на Иисус, който не повярвал на Христовото възкресение. Затова Спасителят му се явил след няколко дни и му позволил да сложи пръст в раните му. Затова наричат апостол Тома „Неверни”.

Тази седмица е наситена с момински празници, сред които най-голям е честването на Светлата или Празната сряда. На Светлата сряда от седмицата се изпълняват два обичая, които се правят за дъжд, плодородие, предпазване от градушка, бродници и лоши болести.
В Западна България се играе обредното Ладино хоро. На селското хорище се събират моми, ергени, възрастни жени и мъже. Момите се залавят в кръг и започват с песни хорото, като две от тях (едната в кръга, другата отвън) държат кърпа над веригата. Три пъти те разсичат хорото и така се образуват три несключени хора, които отново се сключват. Този път мястото на жените се заема от ергени с прътове в ръце.  В Югоизточна България (Бургаско) се изпълнява обредът Мара-Лишанка – моминска игра, в основата на която лежи идеята за плодородието и брачната тема. Участващите моми се събират в къща, където няма починало дете, приготвят кукла от пъхнати един в друг червен и жълт чехъл (взети от млади булки или моми) и я накичват като булка. Мома, която е лазарувала и е с живи родители, взема Мара-Лишанка и заедно с останалите моми излиза на определено място в селото. Девойките се ловят за ръце в две вериги, като водят диалог с песен, играят под такта на песента и си предават Мара-Лишанка, докато куклата стигне пак до първата мома. След това всички участнички, придружени от ергени, мъже, жени и деца, минават през селото, през нивите и спират на реката, а момите измиват лицата си.

В неделята имен ден празнуват всички, носещи имената: Тома, Томислав, Томислава. Да са живи и здрави!
--------------------------------------------------------------------------------------------------
The True and the False: A Topical Study of the Christ






Гласувай:
0



Спечели и ти от своя блог!
1. thomas - :-)
21.04.2009 15:12
Ей, значи в неделя блог самоличността ми има имен ден! Мерси! :-)
цитирай
2. kulinar - до thomas
21.04.2009 15:23
Така е. "Клонирането" на личността в постмодерната култура и надяването на различни идентификационни маски е хубава игра, която не трябва да "бяга" от нормите на традицията. Та честито, thomas, и наздраве! И да почерпиш приятелите в блога :):)
цитирай
3. ka4ak - синът ми се казва Тома
21.04.2009 21:23
благодаря!
цитирай
4. kulinar - до ka4ak
21.04.2009 21:54
Да е жив и здрав!
цитирай
5. анонимен - Всъщност след Велкден е Светлата ...
22.04.2009 02:24
Всъщност след Велкден е Светлата седмица, но не е Томина. В православния календар по традиция, неделя се смята за първи ден от седвицата и този първи ден дава име на цялта седмица.
цитирай
6. kulinar - до анонимен
22.04.2009 14:32
За Православната църква неделята не е първи, а седми ден в седмицата, ден за почивка, както е казал Господ. Но е и ден на Христовото Възкресение.
Според народния календар това е Светла, Празна или Томина неделя, по името на последния ден от седмицата. Томина неделя е и по църковния календар. И авторитетите в областта на фолклора и етнологията дават същата информация:
Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. Второ фототипно издание. София: БАН, 1994, с. 587-592.
Стойнев, Анани. Българска митология. Енциклопедичен речник. София, 1994, с. 228; с. 361.
http://cl.bas.bg/kalendar/tomina-nedelya/view
цитирай
7. tili - Око да види, ръка да пипне!
22.04.2009 14:46
А и тези езически обичаи - чудни християни сме ние!
цитирай
8. kulinar - до tili
22.04.2009 15:18
Ние сме си православни християни, tili. А "тези езически обичаи" са изградили характера на българския етнотип. Най-малко те трябва да ни притесняват и да се опитваме да ги противопоставяме на християнската ортодоксия. Та нали когато Православната вяра става официална държавна религия, тя изгражда църковния календар, използвайки точно стария, езическия; този, който народът практикува от векове. Затова се получава и тази "интеркултурна интерференция", заради която специалистите говорят, че българите практикували "народно християнство", а не ортодоксално православие.
цитирай
9. анонимен - Интересно!
23.04.2009 12:39
Интересно!
цитирай
10. анонимен - от 5
23.04.2009 13:37
Имам някакви основания, но и ти също, а аз предпочитам да не споря за нещо, което не разбирам.

http://www.svetogled.hit.bg/101.htm

цитирай
11. tili - Прекрасно зная и разбирам това.
23.04.2009 15:15
Твоите постинги са много точни и полезни, но ме възмущава това примитивно и меркантилно отношение към висшите духовни ценности. "За здраве, за берекет, за дъжд" Аязма, свещени горички и дървета и т.н. Нямам нищо против езически практики и вярвания , но съм против това, суеверията да се покриват с християнски покров!
цитирай
12. kulinar - до tili
23.04.2009 15:54
Мисля, че този диалог е полезен, tili. Въпреки че един коментар може само да го начене. Да, за постмодерния човек традиционната обредност вероятно е примитивна, тъй като той не може да декодира нейната аграрна същност, да разбере символиката й, да се вживее в ролята на "обреден персонаж", да се потопи във "феерията" на празника...
Не можах да разбера за какво меркантилно отношение става дума? Къде е меркантилността? Вероятно имаш предвид факта, че църквата приема за канонични някои "езически" обредни практики. Ако е така, това е най-малкият й проблем. Но нека не бъркаме църквата (била тя православна или католическа) с вярата. За мен проблемът е в институционализирането и администрирането на Христовото учение. Та нали в името на Христа точно църквата извършва толкова зверства... Но това е друга болка...
цитирай
13. анонимен - Vanya Koleva - Za njakoi vuprosi, koito se provokirat tuk
24.04.2009 10:12
Своеобразната дискусия, която се формира чрез коментарите към този постинг, струва ми се, извежда един съществен проблем – че традиционната обредност се оценява през призмата на динамичното ни настояще. Оказва се, възникват въпроси, които често са необясними и нелогични за съвременния човек, мислещ с категориите на модерното високотехнологично общество. А е важно – за да се разбере архаичната култура, да се проникне в особеностите на вярата у древния човек, е необходимо, първо, да се осмисли спецификата на социално-икономическите отношения във феодалния строй.
Не бива да се забравя, че българската народност се формира на основата на сложна етнокултурна смесица – в твърде дългия период до Покръстването (864 г.), почти 200 години, се срещат и осъществяват контакт три големи езически култури: на прабългари, славяни и траки, като успоредно с тях на Балканите функционира и християнската култура (християнски храмове има във всички големи крепости, завзети от придошлите славяни и прабългари). Това са различни по тип култури и културна памет – вербална (словесна, писмена), при която, за да се развива етносът, всичко се помни и разказва (в митове, истории, предания) – такава е юдейската старозаветна и античната на гръцки и латински език, но такава е и културата на славяните, дошли на Балканския полуостров през VI век; и ритуално-образна културна памет, каквато имат траките и прабългарите (от VII до IX век), които религиозно се изживяват като богоизбрани. Ако вербалната култура е “отворена”, тя разказва за себе си и за другите, то ритуално-образната е “затворена” за чуждите и непосветените, тя се пази да не излезе извън обсега на конкретния етнос, да остане само негово достояние, а изразяването й е в ритуалните обредни песни, танци, състезания, в мистериите.
Тъкмо затова – защото прабългарският и тракийският субстрат при съграждането на българската народност поставят силни и устойчиви основи, нашата народна традиция се съхранява и предава във времето – чрез обредността, заедно с ритуалните песни, наричания, благословии (и клетви), баяния и прочие слова.
Друг е въпросът, че след Покръстването тези обреди (в слово и действие) се оценяват като “бесовски” и греховни – да си спомним “Беседата против богомилите” на Презвитер Козма, а и не само нея. И ако по селата тези езически и “бесовски” танци и песни продължават своя естествен живот, то в градовете, сред високообразованата аристокрация, се развива високата, елитарна християнска култура. Създават се културни центрове, в които Словото Божие се превежда, тълкува, разяснява, и се пише по канона на християнството, при спазване на цялата строгост на установените правила.
В селата обаче, където образоваността е на значително по-ниско равнище, а и много от хората остават неграмотни, християнството се обяснява и разкрива чрез изображението – посредством иконографията и църковната живопис, свежда се на разбираем и достъпен език. При това “превеждане”, при липсата на сериозно и обосновано знание, народът продължава да живее и мисли с концептите на познатото – на своята традиция.
А после, в края на XIV век се случва непоправимото – България пада под османско иго, градовете-крепости са разрушени, елитът е унищожен или разпръснат. Народът се консолидира около Вярата си, но и самите свещеници нямат цялостната и висока образованост, която им е нужна. Знанието и книгите се свеждат до най-необходимите за богослужебната практика. При тази ситуация свещениците, без да приемат, не могат и да се противопоставят на народната обредност и традиции.
Което не означава, че се стига до смесване на различните културни системи – те остават относително самостойни, всяка с изискванията и принципите си, но и без да се противопоставят една на друга. В храма се служи по канона на Църквата, а извън него народът изпълнява ритуалите, завещани от дедите. И се стига до така нареченото народно християнство.
В което няма нищо лошо, щом хората се възпитават в добро, в обич и уважение помежду им, в почит към родителите и по-възрастните, в грижа за нуждаещите се. И щом традицията е крепител и дома и семейството.
Въпросът днес е да съхраним себе си, традицията и всичко онова, което тя означава.
цитирай
14. kulinar - до Vanya Koleva
24.04.2009 11:49
Vanya, благодаря за това, че се включи в коментарите; за просторното и задълбочено изложение по темата; за чудесните финални изречения.
Действително, не можем да говорим за смесване на културни системи (дори защото са "идеологически" противостоящи си). Когато в един от горните коментари си позволих словосъчетанието "културна интерференция", имах предвид факта, че при едновременното битуване на различни култури те "обменят" помежду си отделни "детайли", които не са в дисбаланс с моралните им парадигми и етическите им концепти (затова има много факти - например почитане на свещени мюсюлмански гробове от християни и обратното ).
Та какво по-хубаво от това културите и религиите не да воюват, а да възпитават във взаимна толерантност. Защото битките пораждат злоба и мъст, а толерантността - любов.
цитирай
15. анонимен - Vanya Koleva - Za njakoi vuprosi...
24.04.2009 14:32
И аз ти благодаря, Kulinar, за отговора. Ние сме в съгласие всъщност с тебе. По-скоро допълваме и доуточняваме думите си, като заедно с това - надявам се - да сме полезни за читателите, които са изложили мненията и съмненията си по-горе.
цитирай
16. анонимен - do Kulinar i Vanya Koleva
25.04.2009 12:02
Благодария на Кулинар за интересната дискусия и особено за обобщителния анализ на Ваня Колева. Широтата на нейните познания, умението да ги интерпретира, както и високия - в същото време достъпен за широката аудитория, стил са впечатляващи. Този баланс по принцип е най-трудно достижим.

В нейното обяснение намерих отговора защо и до днес българите често казват, че не са религиозни, не вярват или пък вярват в някакви собствени измислици, доколкото им позволяват интелектуалните натрупвания.

Апропо, снощният филм "Ти, който си на небето" на Дочо Боджаков, който БНТ ни припомни заради кончината на Виктор Пасков, обговаря точно тази ситуация.

И ако за живелите в тоталитаризма всичко това е обяснимо донякъде, то поколенията след тях възприемат изглежда духовните практики на половинчатата вяра по отколешния невербален, защото е по-лесен, начин. Излиза, че смяната на епохите за нашия географски регион просто не се случва...

Иначе за публичните личносто днес ходенето на църква се превърна в задължителна pr-акция...

За съжаление не виждам възможност за някаква промяна в цялата тази ситуация... Но ще се радвам да ме опровергаете.

Заинтригувана
цитирай
17. анонимен - Vanya Koleva - До Заинтригувана
27.04.2009 21:05
Сърдечно ти благодаря, Заинтригувана, за оценката и добрите думи.

Искрено се радвам, че в моето изложение си открила отговор на въпроса, който поставяш и който е действително значим – за Вярата у българина и за българската душевност, за националния ни характер.

Известно е наблюдението на Иван Хаджийски, че българският мироглед включва три главни, възприемани като най-важни за човешкото съществуване черти: 1) Да си усладиш душата – т.е. гастрономията, вкусните ястия и напитки. 2) Да си подумаш – общуването между хората, дългите разговори, ориентирани около всекидневно-битови неща. 3) Да се облечеш – принцип, свързан с естетическото чувство на хората, засягащ не само човешката хубост, но и красотата в природата, в градината и дома, във всичко. [Вж. Хаджийски, Ив. Възстановяване душевността на първобитния български човек. // Хаджийски, Ив. Съчинения в два тома. Т. I. София, 1974, с. 70-71.]

Вярно е, че ритуално-образната памет се оказва достатъчно устойчива и благодарение на нея в народната вяра се съхраняват – по-цялостно или като реликти – ред предхристиянски елементи. [По-пространно за ритуално-образната и за вербалната памет пише проф. Надежда Драгова – в: Старобългарската култура. Седем етюда. София, 2005, с. 11-13, а също и в: Стабилизиране и класификация на термините, с които оперира изследването на Балканската култура. // LiterNet, 25.08.2008, №8 (105), http://liternet.bg/publish13/n_dragova/stabilizirane.htm (26.04.2009)].

Вярно е също, че тъкмо християнската религия и Вярата в Спасителя са ни съхранили като народ през вековете на чуждо робство. В името на Вярата, особено в периода от XVI до началото на XIX век, са пострадали, приемайки мъченически венец, не един и двама българи, които днес Българската православна църква почита. [Вж. Сивриев, С. За българските мъченици от края на XVIII – началото на XIX век. // Сивриев, С. Литературна археология. София, 2006, и в: Литературен свят, бр. 6, февруари 2009, http://geom-bg.com/?p=6614. Вж. също: Жития на светиите. София: Синод. изд., 1991.]

За саможертвата на мъчениците свидетелстват житията им, които – наред с други поучителни текстове – народът чете и препрочита, слуша и разказва, като удивителен пример за подражание, като повод за възхвала и славослов. През целия XIX век, благодарение на печатарството, жития се издават и разпространяват.
Показателно е, че първата новобългарска печатна книга, написана на говорима българска реч и издадена през 1806 г. в тираж 1000 екземпляра (набирана е за печат половин година – поразително дълъг срок, в сравнение със съвременните технологии!), е сборникът “Кириакодромион, сиреч неделник, поучение. На всек неделях в православних церквах прочитаемая евангелиях в всего лета с толкуванием и с нравоучение и на великих господских празницех и на святих празнуемих сказание душеполезная...” (известен като “Неделник”) – на св. Софроний Епископ Врачански. Второто издание на сборника е със заглавие “Евангелие поучително” и излиза през 1865 г., като следват преиздания в 1868, 1881, 1905, 1912, 1919, а последното – през 1923 г.
Макар Псалтирът и най-необходимите за богослужението книги да са преведени още в IX-Х век от светите братя Константин-Кирил и Методий, както и от учениците им, от старобългарските книжовници също, по обективни причини те се преписват на ръка – трудоемко и времепоглъщащо начинание. Едва през 1871 г. българите се сдобиват с печатно издание на Библията, излязла в Цариград, по превода на Петко Р. Славейков.

И въпреки че около средата на XIX век настъпва секуларизация на българската култура, а към края на века българите започват да мислят чрез светски категории, в семейството и училището продължава усвояването на истините за Вярата – в синтезиран вид те са изложени в “Символ на Вярата”. Включително в първата половина на ХХ век хората имат своето знание за съдържанието на тези истини, проникнати са от доверие в тях и в Спасителя.

В периода на тоталитаризма обаче тази нишка е прекъсната. Не само Вярата в Христа, но и народните традиционни празници са отречени и осъдени на поругание, на забрава. Дори на страх от публичното им изричане.
Посредством учебните програми и по всякакъв възможен начин се налага атеизмът.

С това се срива духовната връзка на човека с неговия Създател, душата остава сама със себе си.
Няма я Вярата в изначалната, всеподкрепяща и всеопрощаваща Негова Любов. Няма го и страхът от Бога, от възмездието.
Душата осиротява – като дете, останало без ласката и грижата, без всеотдайната обич на майка си, но и без строгата и взискателна любов на баща си. Няма го примерът, липсва опората, а изчезва и постоянният коректив за правилност на извършваното. Оставен сам на себе си, човек се чувства безнаказан, което, оказва се, е опасно.

За съжаление периодът на насаждания атеизъм у нас обхваща израстването и съзнателния живот на няколко поколения. Засяга и техните деца днес – защото как родителите, сами невярващи и атеисти, ще могат да въведат и възпитат децата си във Вярата?

Впрочем Заинтригувана е права – невербалният начин на приемане на явленията е по-лесен. А човек като че ли естествено търси по-лесното, по-достъпното, преди да бъде провокиран и въвлечен в другата посока – към по-доброто, по-ценното, но и по-трудно постижимото. Лошото е, че не само вербалният начин, но и невербалният у нас е в изкривен вид. Защото съпреживяването и личната обвързаност с култовото мистериално тайнство, които са същина на ритуално-образната културна памет и неотменна част от бита и душевността на предците ни, вече ги няма.

В днешния ден всичко е изпълняване на роля – Заинтригувана отбелязва, че “за публичните личности днес ходенето на църква се превърна в задължителна PR-акция”. Със съжаление ще добавя – и не само за тях. Има хора, които отиват на Църква, особено по големите празници, от любопитство. Или, защото било “модерно”. С това, крайно неуместно и неприемливо понятие те обясняват присъствието си в светите църковни тайнства. Именно “присъствие”, а не приобщаване и още по-малко – съпричастяване, което означава духовна потребност, мисловно и душевно смирение, сърдечно покаяние. Когато тях ги няма – дали ще определим половинчатата уж-вяра като “PR-акция”, или като криворазбрана модерност, няма особена разлика...

От друга страна, обяснимо е – родените след тоталитаризма, съвременните млади хора и подрастващите, са формирани под влияние на своите родители, които носят насаденото им в предходния етап мислене.

За да се промени това, е необходимо сериозно обучение – и то може да тръгне от училището, на първо място. Когато подрастващите получат необходимото им знание, когато го осмислят и му се доверят – тогава ще могат и да повярват. А защо не – да върнат и родителите си в добрата посока.

Обръщането към Вярата може да стане и след изживени изпитания, след болести, лични катастрофи, проблеми... Но минава отново през обучението и знанието. Човек е така устроен, че първо трябва да научи, да проумее, за да приеме после със сърцето си.

Въпросът е да потърси знанието. Да поиска да го получи.
Мисля, че има надежда в тази насока. Вярвам го.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kulinar
Категория: Хоби
Прочетен: 1264637
Постинги: 248
Коментари: 450
Гласове: 5204
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031